Много хора ме молят да им разкажа за Пътя. За “навън” лесно се разказва – за случките, местата… За “навътре” ще разкажа в поетична форма с тази книга, която също си подарявам за 50-ия юбилей.
 – из увода на “Пътят на сърцето”, Мадлен Алгафари

 

Мадлен, миналата година горе-долу по същото време решаваш да изминеш маршрута Камино де Сантяго де Компостела за първи път по случай 50-годишния си юбилей. Защо избра преход, а не нещо по-класическо и лежерно, весело, комфортно…?
За мен това е класическо, лежерно, весело и комфортно. Детството ми е минало по планините, защото баща ми водеше групи за екскурзионни летувания към Български туристически съюз. В планината се чувствам у дома. Спането в общи спални помещения не ми е ново и не ми е проблем. Аз не съм претенциозен човек. За лежерното – не беше толкова трудно, дори мисля, че беше по-лесно от очакванията ми. Веселото пък е на първо място. Толкова много смях ни съпровожда през цялото време.

Всъщност ти ли беше тази, която избра Пътя, или имаше и намеса на обстоятелствата, които ти поднесоха възможността в правилния момент?
Взехме решението заедно с моите приятелки и колежки година преди да тръгнем. По време на един уъркшоп в Италия решихме да си го подарим по случай специалния повод, който всяка една от нас имаше през миналата година. А за тазгодишното пътуване взехме решението по време на миналогодишното в момент, в който бяхме на път да се депресираме, че е към края си. Като решихме всяка година да ходим някъде на диво с раниците, ни олекна.

Какво от бита по време на прехода ти липсва и какво определено не ти?
Нищо не ми липсва. Все пак има топла вода навсякъде. Свободата да си без телефон е несравнима. Да си с два чифта дрехи – също!

Така се сраснах с раницата си, че не я усещах като нещо отделно от тялото ми. Сега знам, че мога да мина с два чифта дрехи, обувки, без никакъв грим, шише вода и канчето на баба.
– из увода на “Пътят на сърцето”, Мадлен Алгафари

По какво си приличат пътешествениците, които срещаше?
По добронамереността. В планината хората се смиряват и стават добри, всъщност стават себе си. В цивилизацията понякога го забравят, заради невротичния начин на живот.…

Какви хора живеят във френските и испанските села и градчета, през които премина? Как усети отношението им към живота? Можеш ли да направиш паралел с българите?
Хората там са свикнали с пилигримите. На много домове вратите бяха оставени нарочно отворени като знак, че може всеки да влезе при нужда. Естествено, имаше и такива собственици на заведения, които не ни даваха да влезем да ползваме тоалетната, ако няма да консумираме. Но като цяло хората бяха отворени. Тази година в Португалия също бяха много мили. Не мисля, че българите са различни. Човек среща такива хора, какъвто е той самият. Просто „включваме“ в другия вибрацията, която ние излъчваме. А начумерените, които избират да са сърдити, гледам да приемам като имащи право да направят този избор, без да позволявам на енергията им да ме зарази.

Напълних очите си с небе от край до край. Душата си – с миризми на треви, на тор, на мокра земя, на силаж, птичи песни и безвремие.
– из увода на “Пътят на сърцето”, Мадлен Алгафари

Как би описала първия преход с три думи?
Ако питате за миналогодишния, френския маршрут – свобода, еуфория, тест.

А втория?
Свобода, смях, изчистване.

В цифри как изглеждат двата прехода? Колко километра за колко дни?
Класическият маршрут, френският е 800 км. (от Сен-Жан Пие дьо Порт до Сантяго де Компостела). За 34 дни ги минахме. Португалският тази година – от Порто до Сантяго де Компостела и Финестере е 350 км. Минахме ги за 16 дни.

Кога и защо реши отново да преминеш по „Камино“?
Вече отговорих. Защото е дрога.

Паулу Коелю казва, че ако нещо се е случило два пъти, със сигурност ще се случи и трети. Ще се превърне ли „Камино“ в твоя ежегоден емоционален детокс?
Догодина през септември отново сме по Португалския път, но по крайбрежието, а не през вътрешността на страната.

Има ли вероятност вторият преход също да бъде източник на вдъхновение за нова творба?
Не, не ми дойде музата. Написах само едно стихотворение. Тази година беше пълно измиване на мозъка. Вероятно, защото все пак нещо в мен знаеше, че след връщането ми предстои писане на книга и мозъкът ми си взе почивка.

Може ли да се даде кратък отговор на въпроса за кой е пътя до Сантяго де Компостела? Би ли го препоръчала като вид терапия на свои пациенти?
Аз ще организирам такъв уъркшоп догодина евентуално. Да! Да! Да! Терапия е. Пътят е за търсачи, за добри хора, за авантюристи, за неостарели деца, за имащи нужда от близост и от мълчание едновременно.

Един млад пилигрим отишъл при един стар пилигрим и го попитал: „Учителю, какво трябва да направя, за да стана истински пилигрим?“ А старецът отвърнал: „Истински пътник ли? Тогава върни се у дома при семейството си, при приятелите и неприятелите ти, при себе си. Чуй ги, прегърни ги, прости им и ги обичай. Това е да си изминал Пътя!“
– из увода на “Пътят на сърцето”, Мадлен Алгафари

Посветила си живота на опознаването на човешкото поведение и си човек, който не спира да опознава себе си. Интересно ни е да те попитаме: Как се чувстваш в началото на втората половина от живота си?
Доволна съм от себе си. Не спирам да се питам. Опитвам да почивам повече. По-смирена съм. Ето дори в момента си редактирам заради новата книга – „Поправителен за родители“, стари текстове от предишните и виждам как съм се променила. Много по-самонадеяно звуча в старите текстове. Петдесетте години ме павят по-умерена и толерантна.

Книгата „Пътят на сърцето“ може да купите от тук.

Още информация за Камино може да намерите в статията ни по темата.