Много хора ме молят да им разкажа за Пътя. За “навън” лесно се разказва – за случките, местата… За “навътре” ще разкажа в поетична форма с тази книга, която също си подарявам за 50-ия юбилей.
 – из увода на “Пътят на сърцето”, Мадлен Алгафари

 

Мадлен, миналата година горе-долу по същото време решаваш да изминеш маршрута Камино де Сантяго де Компостела за първи път по случай 50-годишния си юбилей. Защо избра преход, а не нещо по-класическо и лежерно, весело, комфортно…?
За мен това е класическо, лежерно, весело и комфортно. Детството ми е минало по планините, защото баща ми водеше групи за екскурзионни летувания към Български туристически съюз. В планината се чувствам у дома. Спането в общи спални помещения не ми е ново и не ми е проблем. Аз не съм претенциозен човек. За лежерното – не беше толкова трудно, дори мисля, че беше по-лесно от очакванията ми. Веселото пък е на първо място. Толкова много смях ни съпровожда през цялото време.

Всъщност ти ли беше тази, която избра Пътя, или имаше и намеса на обстоятелствата, които ти поднесоха възможността в правилния момент?
Взехме решението заедно с моите приятелки и колежки година преди да тръгнем. По време на един уъркшоп в Италия решихме да си го подарим по случай специалния повод, който всяка една от нас имаше през миналата година. А за тазгодишното пътуване взехме решението по време на миналогодишното в момент, в който бяхме на път да се депресираме, че е към края си. Като решихме всяка година да ходим някъде на диво с раниците, ни олекна.

Какво от бита по време на прехода ти липсва и какво определено не ти?
Нищо не ми липсва. Все пак има топла вода навсякъде. Свободата да си без телефон е несравнима. Да си с два чифта дрехи – също!

Така се сраснах с раницата си, че не я усещах като нещо отделно от тялото ми. Сега знам, че мога да мина с два чифта дрехи, обувки, без никакъв грим, шише вода и канчето на баба.
– из увода на “Пътят на сърцето”, Мадлен Алгафари

По какво си приличат пътешествениците, които срещаше?
По добронамереността. В планината хората се смиряват и стават добри, всъщност стават себе си. В цивилизацията понякога го забравят, заради невротичния начин на живот.…

Какви хора живеят във френските и испанските села и градчета, през които премина? Как усети отношението им към живота? Можеш ли да направиш паралел с българите?
Хората там са свикнали с пилигримите. На много домове вратите бяха оставени нарочно отворени като знак, че може всеки да влезе при нужда. Естествено, имаше и такива собственици на заведения, които не ни даваха да влезем да ползваме тоалетната, ако няма да консумираме. Но като цяло хората бяха отворени. Тази година в Португалия също бяха много мили. Не мисля, че българите са различни. Човек среща такива хора, какъвто е той самият. Просто „включваме“ в другия вибрацията, която ние излъчваме. А начумерените, които избират да са сърдити, гледам да приемам като имащи право да направят този избор, без да позволявам на енергията им да ме зарази.

Напълних очите си с небе от край до край. Душата си – с миризми на треви, на тор, на мокра земя, на силаж, птичи песни и безвремие.
– из увода на “Пътят на сърцето”, Мадлен Алгафари

Как би описала първия преход с три думи?
Ако питате за миналогодишния, френския маршрут – свобода, еуфория, тест.

А втория?
Свобода, смях, изчистване.

В цифри как изглеждат двата прехода? Колко километра за колко дни?
Класическият маршрут, френският е 800 км. (от Сен-Жан Пие дьо Порт до Сантяго де Компостела). За 34 дни ги минахме. Португалският тази година – от Порто до Сантяго де Компостела и Финестере е 350 км. Минахме ги за 16 дни.

Кога и защо реши отново да преминеш по „Камино“?
Вече отговорих. Защото е дрога.

Паулу Коелю казва, че ако нещо се е случило два пъти, със сигурност ще се случи и трети. Ще се превърне ли „Камино“ в твоя ежегоден емоционален детокс?
Догодина през септември отново сме по Португалския път, но по крайбрежието, а не през вътрешността на страната.

Има ли вероятност вторият преход също да бъде източник на вдъхновение за нова творба?
Не, не ми дойде музата. Написах само едно стихотворение. Тази година беше пълно измиване на мозъка. Вероятно, защото все пак нещо в мен знаеше, че след връщането ми предстои писане на книга и мозъкът ми си взе почивка.

Може ли да се даде кратък отговор на въпроса за кой е пътя до Сантяго де Компостела? Би ли го препоръчала като вид терапия на свои пациенти?
Аз ще организирам такъв уъркшоп догодина евентуално. Да! Да! Да! Терапия е. Пътят е за търсачи, за добри хора, за авантюристи, за неостарели деца, за имащи нужда от близост и от мълчание едновременно.

Един млад пилигрим отишъл при един стар пилигрим и го попитал: „Учителю, какво трябва да направя, за да стана истински пилигрим?“ А старецът отвърнал: „Истински пътник ли? Тогава върни се у дома при семейството си, при приятелите и неприятелите ти, при себе си. Чуй ги, прегърни ги, прости им и ги обичай. Това е да си изминал Пътя!“
– из увода на “Пътят на сърцето”, Мадлен Алгафари

Посветила си живота на опознаването на човешкото поведение и си човек, който не спира да опознава себе си. Интересно ни е да те попитаме: Как се чувстваш в началото на втората половина от живота си?
Доволна съм от себе си. Не спирам да се питам. Опитвам да почивам повече. По-смирена съм. Ето дори в момента си редактирам заради новата книга – „Поправителен за родители“, стари текстове от предишните и виждам как съм се променила. Много по-самонадеяно звуча в старите текстове. Петдесетте години ме павят по-умерена и толерантна.

Книгата „Пътят на сърцето“ може да купите от тук.

Още информация за Камино може да намерите в статията ни по темата.

Всяка година хиляди хора тръгват пеша от различни точки на Европа, стигат до испанското градче Сантяго де Компостела, влизат в едноименната катедрала и отдават почит на свети Яков – един от апостолите на Христос, чиито мощи са положени в църквата. 
Пътят до Сантяго де Компостела благославя и опрощава греховете на вярващите, гарантира много приключения и спиращи дъха пейзажи за пътешествениците и е истинско изпитание за духа на градските хора, които са решили да излязат от комфортната си зона.
С изобилието от гледки, нови хора и най-различни ситуации, el camino de Santiago de Compostela (в превод от испански – пътя до Сантяго де Компостела) променя всеки, който е решил да го измине. Мнозина дори вярват, че „не ти избираш пътя, а той избира теб“.

Историята 

В началото на 9-ти век кралят на Астурия (днешна северна Испания) – Алфонсо II, обявява свети Яков Зеведеев за покровител на царството му. Според легендата странни блещукащи светлини в нощното небе са накарали местните обитатели да разровят мястото в полето под тях. Смята се, че откритите там останки са на свети Яков, защото според друга легенда именно той е проповядвал християнството по тези земи и макар да умира в Йерусалим – измъчван и убит от цар Ирод Агрипа, тялото му е пренесено обратно до територията на днешна Испания, за да бъде спазена традицията и да бъде погребано там, където е разпространявал вярата.
На мястото на намерените останки, точно под странно блещукалите небесни светлини, местните построяват параклис. По-късно е изградена красива катедрала и е обособено селището Сантяго де Компостела (в превод от испански – свети Яков в поле от звезди). Свети Яков и свети Петър са единствените ученици на Иисус, които са погребани на европейска земя.
През 12-ти век Папа Александър III обявява Сантяго де Компостела за свещен град (като Рим и Йерусалим), а по-късно Папа Каликс II заявява, че поклонниците, които са отишли ​​в Сантяго, трябва да бъдат освободени от всичките си грехове.

Целта

Обикновено целта на всички поели по Пътя е да достигнат до катедралата в Сантяго де Компостела. Част от пътешествениците обаче продължават до селището Финистере, което е разположено на брега на океана, около 100 км. на запад от Сантяго. Там е последната маркировка на маршрута.

Началото

Ел Камино не е конкретен маршрут, а идея за стигане пеша до Сантяго де Компостела. С годините са се установили няколко основни „caminos“ (пътища) – започващи от различни точки в Португалия, Испания и Франция.

Класическият маршрут е френският. Той е най-дълъг, а отправна точка е селцето Сен Жан Пие дьо Порвъв близо до границата с Испания. Продължението му е през испанските градове Памплона, Логроньо, Бургос и Леон.

Дължината на френския път е 800 километра. Изминаването им отнема около 30 дни, ако се ходи на ден средно по 25 – 30 км. В преобладаващата си част маршрутът е лек и приятен за ходене, върви се по широки пътеки, макадамови или асфалтирани пътища.  Най-удобно би било да изминете Камино през пролетта, лятото или есента, като трябва да се съобразите с традиционно горещите и дъждовните периоди.

Ежедневието

Минимализъм е думата, която най-точно описва бита по време на прехода. Всичките ви принадлежности са сведени до минимум и са събрани в една туристическа раница, дните преминават в ходене, а вечерите са за почивка и подготовка. Преспиването става в обикновени къщи или хостели (албергети), които разполагат с най-необходимото.

Оскъден, но все пак достатъчно комфортен начин на живот, по време на който няма да ви се налага всяка сутрин да мислите как да се гримирате и облечете, нито къде да излезете петък вечер, кой филм да гледате в киното и къде да отидете за уикенда. Единствената ви задача ще бъде да ходите, наслаждавайки се на гледките около вас, потъвайки в размишления и житейски равносметки или опознавайки пътешествениците, с които Пътят ще ви среща.

Красотата

Основната забележителност по пътя са пейзажите. Огромни лозя, градини и полета ще бъдат заменяни от магични горски пътеки, древни римски пътища или от живописните хълмове на Пиренеите. Нереални картини, приличащи повече на пощенски картички, ще ви съпътстват достатъчно често, за да дадат на мозъка заслужената почивка,  да събудят сърцето,  да помогнат на душата да настигне тялото и да напомнят, че няма нищо по-красиво и могъщо от природата.